Никога ръка, веднъж изпусната, не може да бъде уловена същата

0
1078

Не било обич, било взрив!

Така започнала онази любовна история, за която искам да разкажа…

Тя била пламъкът, той – огънят.

Веднъж се докоснали. Вдъхновяващо. Почувствали промяната.

Имали два варианта – да съжаляват, че не са събрали смелост, или да съжаляват, че са изгорели от любов.

Нали знаете притчите за моментите: за онези мигновения, в които две прашинки се сблъскат една в друга, когато две искри усетят допира си и огреят света.

Така се раждали вселени, така се родил космосът, така се родила любовта им…

Протегнали ръце, хванали ги здраво, било съдба.

Но каква любовна приказка би била и тази, ако в нея липсваше болката?

Минало време, както и думи, които по-добре не трябвало да бъдат изричани.

Не се вслушали в съветите, че хората трябва да говорят само ако това, което имат да кажат, е по-хубаво от тишината. 

И ръцете им започнали да се изплъзват. Някога стиснати силно, сега едва се задържали докоснати.

А никога ръка, веднъж изпусната, не може да бъде уловена същата…

Всъщност тази история не е свършила, защото историите никога не завършват с точки. Всеки край е съпроводен от запетаи, а вдясно от тях, във времевата линия, винаги още нещо се случва, винаги нещо следва.

Тази история не е и тъжна. Защото тъгата е само в нас, опитвайки се да „облечем“ любовта във вечност.

А любовта не е завинаги. Тя е тук и сега.

Ние никога не оставаме еднакви в безвремието. С всяка секунда вече сме различни. Затова и ръцете им, вплетени здраво една в друга, никога не биха могли да издържат на противодействието на безкрайността.

И щом вече сме го осъзнали, това не бива да ни натоварва с печал, а само да ни прави по-мъдри.

Остава ни да вярваме само в едно: че нищичко не притежаваме.

Освен, назаем, малко време, тяло и душа.

И обичта, която можем да дадем…

Автор: Мая Марчева / edna.bg

LEAVE A REPLY

Please enter your comment!
Please enter your name here