Как се променяме след травмата

1241

Сутрешното слънце ме грее и стопля кожата ми.
Седя сама на плажа и коприненият пясък обгръща стъпалата ми.
Преди време, щях да съм във възторг, ако нещо такова ми се беше случило. Очите ми щяха да гледат света с надежда и сърцето ми щеше да се отвори за цялата красота на света.

Не и днес. Днес това не ме трогва и не му обръщам никакво внимание. Точно както вчера. Точно както всеки ден, откакто се помня. Красотата на света вече не се просмуква в костите ми и не ме изпълва.

Нищо не може да ме докосне.
Това съм аз след травмата – тази, която ме промени и ме съсипа.
Вече животът ми съществува сякаш зад стъклен панел. Виждам света около себе си приглушен, тъмен. Преди време чувствах прекалено много, а сега – прекалено малко.

Всъщност, почти не чувствам. Емоциите ме напрягат, вече не мога да се справям с тях. Зад стъклото се чувствам защитена от тях. Наблюдавам ги, но не съм готова да ги изпитам. Още не.

Опитвам се да чуя това, което ми говори сърцето, но думите се размиват. И то, и ума ми са изморени от безкрайната борба. Казвам си да бъда смела, но сърцето ми не ме слуша. Не е готово да се довери. Не е готово да повярва, че света и хората в него все пак са добри. Чувам само туптенето му. Не съм мъртва, но не се и чувствам сякаш живея.

Объркана, не успявам да си намеря място. Чудя се коя е тази жена. Те не е каквато беше и не знам в коя трябва да се превърне. Чувствам се объркана и използвана, вървейки по тази ничия земя. Чувствам се, че дома ми липсва и търся убежище –място, където да се почувствам в безопасност. По пътя си, обаче, намирам само тръни и бездни. Душата ми страда за покой.

Никога повече няма да позволя на света да види сърцето ми. Няма да позволя на другите да го пипат с мръсните си ръце и да го разкъсват на милиони парченца, които после да събирам от земята. Не искам повече да съм човешка бъркотия. Отказвам се.

Не вярвам на никого, не допускам никого близо до себе си и не търся никого за опора, дори да се чувствам самотна и уплашена до смърт.
Забравих как да създавам. Креативността ми се хранеше от красотата на света. Не виждам тази красота, тя не ме докосва. Креативността ми умря.

Страниците ми са пълни само с драсканици без смисъл, ядосани линии и още по-ядосани думи.